Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2015 18:37 - АД – КРАЯТ ИМА ЛИ КРАЙ
Автор: maranatha Категория: Други   
Прочетен: 2900 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 21.02.2015 18:52


 Едва ли друго учение е тревожило човешкия ум повече от традиционния възглед за ада като място, където телата и душите на осъдените са наказани да се мъчат в огън през цялата вечност. Мисълта, че е възможно приятели и близки да агонизират в такъв ад, подтиква мислещите хора да отхвърлят Бога.

Не е учудващо, че в днешно време рядко се чуват проповеди за адския огън и жупел дори от фундаменталистки проповедници, които поне на теория все още изповядват подобен възглед. Може би осъзнават, че Бог, Който толкова е възлюбил света, че е изпратил единородния Си Син, за да спаси грешниците, не може в същото време да е Бог, Който измъчва хората без край, та дори да става въпрос за най-големите грешници. Този неприемлив парадокс е мотивирал библейски изследователи от много църкви да проучат отново библейските учения за окончателното наказание.[1] 

Небиблейски възгледи за ада

За съжаление някои са създали небиблейски решения на този проблем – сред тях са универсалистите и привържениците на метафоричния възглед за ада.

Според метафоричния възглед адът трае вечно, но страданието е по-скоро душевно отколкото физическо, тъй като болката е резултат от чувството на отделяне от Бога. Били Греъм явно е привърженик на тази теория: „Често се чудя дали адът е място на ужасяващо горене в сърцата заради Бога и общуването с Него – огън, който никога не можем да угасим.”[2]

Проблемът на този възглед за ада е, че просто заменя физическите мъчения с предполагаемите по-лесни за издържане душевни терзания. Но наистина ли умственото страдание е по-хуманно от физическото изтезание?

От друга страна, универсалистите вярват, че в края на краищата Бог ще спаси всяко човешко същество и никой няма да бъде осъден на вечно мъчение или унищожение. Това обяснение обаче пренебрегва многобройните библейски изявления, че само тези, които вярват, ще бъдат спасени.

Голям брой учени признават, че възгледът за пълното унищожение най-добре обяснява библейското учение за ада. Този възглед се основава на четири библейски идеи:

1.     Смъртта като наказание за греха.

2.     Изразите, свързани с „унищожението на нечестивите”.

3.     Моралните последствия от вечното мъчение.

4.     Космологичните последствия от вечното мъчение. 

Наказанието за греха

Библията описва смъртта като прекъсване на живота, а както Старият, така и Новият завет съвсем последователно изобразяват края на нечестивите като пълно унищожение: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре”, „заплатата на греха е смърт”.[3]

В Свещеното писание се говори за два вида смърт – първата и втората. Почти всички човешки същества – както праведни, така и нечестиви, преживяват първата смърт. За праведните тази смърт ще приключи при Второто идване на Христос. Няма обаче да има възкресение от втората смърт, тъй като онези, които я преживят, ще бъдат изгорени в това, което Библията нарича „огненото езеро”.[4] Именно тогава е окончателното унищожение.  

Изразите, описващи унищожението

Второто основание за вярата в окончателното премахване на осъдените е богатата образност, с която се описва унищожението в Стария и в Новия завет, където е посочена съдбата на нечестивите. Базил Аткинсън твърди, че в Стария завет са използвани 25 съществителни думи и глаголи, за да се опише окончателното погубване на злите.[5] Например, в Псалм 37 четем, че „злотворците ще се изтребят”, „като дим ще изчезнат”, „а престъпниците всички заедно ще се изтребят”. [6] В Псалм 145:20 Давид потвърждава: „Господ пази всички, които Го любят; а ще изтреби всичките нечестиви.”

В началото на своята книга пророк Исая провъзгласява: „А беззаконниците и грешниците ще се съкрушат заедно и тия, които са оставили Господа, ще загинат.”[7] Последната страница от Стария завет описва много образно унищожението на нечестивите: „Защото, ето, иде денят, който ще гори като пещ; и всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, казва Господ на Силите, та няма да им остави ни корен ни клонче.”[8]

Исус използва различни метафори, за да опише съдбата на нечестивите, като всички без изключение обрисуват картината на пълно унищожение. Те са „вързани на снопове за изгаряне”, лошите риби се изхвърлят, плевелите се изкореняват, безплодните дървета се отсичат, изсъхналите клони се изгарят и неверните земеделци биват погубени.[9]

Онези, които посочват думите на Христос за огъня на ада, за да подкрепят възгледа си за вечното наказание, не осъзнават – както Джон Стот правилно отбелязва, че „самият огън е наречен „вечен” и „неугасим”, но би било много странно, ако всички хвърлени в него се окажат вечни. Ние бихме очаквали нещо съвсем различно: горящите в него да бъдат унищожени завинаги, а не вечно изтезавани. Следователно именно пушекът (доказателство, че огънят е извършил работата си) се издига „до вечни векове” (Откр. 14:11; ср. 19:3).[10]

Сериозното предупреждение на Христос “тия ще отидат във вечно наказание, а праведните във вечен живот”[11] често се използва като доказателство за съзнателно вечно мъчение. Това тълкуване пренебрегва разликата между вечно наказание и вечно наказване. Думата „вечен”, която идва от гръцкото aionios, означава буквално „траещ дълго време” и често се използва за трайността на резултата, а не за продължителността на процеса. Например, в Юда 7 ст. е записано, че Содом и Гомора „носят наказанието на вечния [aionios] огън”. Очевидно е, че огънят, който е унищожил двата града, е вечен не поради своето времетраене, а поради вечните си последици.

Друг подходящ пример намираме във 2Солунци 1:9, където апостол Павел пише за хората, отхвърлящи евангелието: „Такива ще приемат за наказание вечна погибел.” Гибелта предполага унищожаване. Премахването на злите е вечно не защото процесът на унищожаване продължава вечно, а защото последиците са завинаги.

Образността на унищожението се среща много често в книгата Откровение. Дяволът, звярът и лъжепророкът, смъртта, хадес и всички нечестиви са хвърлени в огненото езеро, което е „втората смърт”.[12] Ако изтълкуваме израза „втората смърт” като съзнателно вечно изтезание или раздяла от Бога, ще трябва да отхвърлим библейското значение на думата „смърт” като прекъсване на живота. 

Неприемливи морални последици

Третата причина за вярата в окончателното унищожаване на осъдените са моралните последици от доктрината за вечното мъчение. Представата, че Бог нарочно изтезава грешниците през безкрайните хилядолетия на вечността е напълно несъвместима с библейския образ на Бога като вечна любов. Колкото и грешни да са били Неговите творения, един Бог, Който ги изтезава безспирно, прилича повече на Сатаната отколкото на любящия Баща, разкрит ни чрез Исус Христос.

Джон Стот задава следния уместен въпрос във връзка с доктрината за вечното мъчение: „В такъв случай няма ли да има огромна диспропорция между съзнателно извършените грехове по време на земния живот и изтезанието, което се преживява съзнателно през цялата вечност? Не намалявам сериозността на греха като бунт против Бога като Създател, но поставям под съмнение „вечното съзнателно мъчение” като съвместимо с библейското понятие за Божествена справедливост.”[13]

В края на краищата всяко учение за ада трябва да мине през изпита на морала, а доктрината за буквалното безкрайно мъчение се проваля на този изпит. От друга страна, учението за пълното унищожение издържа теста, тъй като признава, че Божият съд над нечестивите не е отмъщение, изискващо вечно изтезание, а разумно решение, което води до тяхното трайно премахване.

 

Космологически последици

Четвъртата причина за вярата в пълното унищожаване на осъдените е фактът, че вечното мъчение предполага вечен космически дуализъм. Според този възглед раят и адът, щастието и болката, доброто и злото ще продължат да съжителстват през цялата вечност. Напълно невъзможно е да съвместим този възглед с пророческото видение, говорещо за нов свят, в който „смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина”.[14] Възможно ли е плачът и болката да бъдат забравени, ако страданията на осъдените са постоянно пред очите на изкупените, както е в причтата за богаташа и Лазар?[15]

Присъствието на неизброими множества, които понасят мъчителни изтезания, дори те да са далеч от дома на спасените, може само да унищожи мира и радостта на хората в новия свят. Новото творение ще се окаже омърсено още от първия ден, тъй като грешниците ще си останат като вечна реалност в Божията вселена и Бог никога няма „да бъде всичко за всички”.[16]

Бог е създал Своя спасителен план, за да премахне греха и грешниците от този свят. Можем с увереност да кажем, че Христовата изкупителна мисия е безусловна победа само ако грешниците и Сатана заедно с демоните бъдат погълнати от огненото езеро и преживеят унищожението на втората смърт. Вечното мъчение би хвърлило трайна сянка върху новото творение.

Нека да обобщим. Светът ни има огромна нужда да се научи на страх от Бога и затова трябва да проповядваме за окончателния съд и за наказанието. Трябва да предупреждаваме хората, че онези, които отхвърлят Христовите принципи на живота и условията на спасението, накрая ще преживеят страшен съд и „ще приемат за наказание вечна погибел”.[17] Възстановяването на библейския възглед само ще помогне на проповедниците, тъй като ще могат да говорят за учение, от което човечеството отчаяно се нуждае, без да се страхуват, че ще показват Бога като някакво чудовище. 

                                                   Автор: Самуеле Бакиоки

                                                   Професор по теология и църковна история
                                                   в университета „Андрюс” – Бериън
                                                   Спрингс, щата Мичиган.



[1] За проучване на темата за възгледите на водещи учени по въпроса за ада, виж книгата на Самуеле Бакиоки Immortality or Resurrection? A Biblical Study on Human Nature and Destiny (Berrien Springs, Michigan: Biblical Perspectives, 1997), 193-248.

[2] Billy Graham, “There Is a Real Hell,” Decision (July-August 1984): 2.

[3] Йезекийл. 18:4, 20; Римл. 6:23.

[4] Откровение 20:14.

[5] Basil F. C. Atkinson, Life and Immortality: An Examination of the Nature and Meaning of Life and Death as They Are Revealed in the Scriptures (Taunton, England, n.d.), 85, 86).

[6] Стихове 9, 10, 20 и 38.

[7] Исая 1:28.

[8] Малахия 4:1.

[9] Матей 13:30, 40; 13:48; 15:13; Лука 13:7; Йоан 15:6; Лука 20:16.

[10] John Stott and David L. Edwards, Essentials: A Liberal-Evangelical Dialogue (London, 1988), 316.

[11] Матей 25:46.

[12] Откровение 20:14.

[13] Stott, 318, 319.

[14] Откровение 21:4.

[15] Лука 16:19-31. Исус разказва тази приказка, за да наблегне на две неща: Първо, изборът ни в този живот има вечни последици; и второ, вярата трябва да се крепи на Писанието, а не на чудеса и знамения. Тази притча не е буквална картина на ада.

[16] 1Коринтяни 15:28.

[17] 2Солунци 1:9.




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: maranatha
Категория: Други
Прочетен: 443074
Постинги: 74
Коментари: 240
Гласове: 431
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031